Пълен текст

Вече никой не оспорва ключовата роля на управленския професионализъм за осъществяването на успешна промяна в здравеопазването. Свидетели сме на нарастващ интерес и стремеж да се възприемат принципите и технологиите на здравния мениджмънт в живата управленска практика.

Проблемът е в това, че здравният мениджмънт се схваща едностранчиво и елементарно - като умение да се справяш с ежедневните задачи и преди всичко като маневриране с финансовите ресурси. Установява се нагласата да се действа “ден за ден”, “месец за месец” въз основа на стандартни схеми, указания и изрядна документация. Дори изрядната документация се фетишизира и се превръща в самоцел, тя все повече се превръща в единствен информационен източник и критерий за контрол и оценка на управленската ефективност. Установява се железният принцип “Не е важно какво вършиш и какви са резултатите, важно е каква ти е документацията”. Този принцип се овладя на всички нива - първична медицинска помощ, ДКЦ, медицински центрове, болници, РЗОК, РЦЗ и т.н. И това е разбираемо, защото изрядната документация гарантира висок шанс за оцеляването ви на управленски позиции.

Оцеляват онези здравни мениджъри, които вършат нещата правилно. Големият въпрос е КОИ НЕЩА?

На входа на стратегическия мениджмънт стои следната дилема: “Дали вършим нещата правилно или вършим правилните неща?”.

Един обобщаващ поглед върху пътя на нашата здравна система през последните петнадесет години и върху безизходните медийни дебати по здравната реформа показва колко актуална и витално значима става тази дилема. Защото и “неправилните неща” могат да се извършват много правилно и дори виртуозно правилно. Ежедневието гъмжи от примери за “правилно” извършване на неща със съмнителна или отрицателна ефективност.

Вие можете правилно (съгласно указанията) за съкратите болнични легла, да намалите престоя на пациентите в болницата, да съкратите персонал, да закриете болници, да въведете “свободен” пазар в здравеопазването и т.н. Но винаги, за съжаление ретроспективно, ще възниква въпросът за правилните неща, т.е за оценка на нещата от гледна точка на националната здравна сигурност.

Правилно (макар и шокообразно) след 1 юли 2000 г. бе въведен ОПЛ или т.нар. личен лекар. Правилно се регистрира неговият “свободен избор”, правилно този лекар сключва договор и отчита дейност пред РЗОК. А в същото време продължават дискусиите кой да поеме ОТГОВОРНОСТ за пациентите на личния лекар през по-голяма част от денонощието и от петък до понеделник (особено ако този “личен” лекар живее в областния град на 40 километра от “своите” пациенти).

Правилно и също шокообразно бе създаден феноменът НЗОК като антитеза на държавния монопол в здравеопазването, а днес все по-силен става диктатът на новия монополист.

Създадоха се също правилно и шокообразно центровете за спешна помощ, но се оказа, че те (не пазарните субекти) фактически паразитират върху ресурсите на болниците (пазарните субекти).

Шокообразно бяха премахнати училищните лекари и специалистите по ХДЮВ, а днес се установява рекордна заболеваемост на подрастващото поколение.
И т.н., и т.н.

Всички усилия за ефективен оперативен (ежедневен) мениджмънт остават безплодни при дефектен или липсващ стратегически мениджмънт. Нашата здравна реформа е типичен пример за липсата на достатъчно ясни и дългосрочни стратегически виждания при нейния замисъл и реализиране. Но това не е цялото нещастие. Мъдрият Монтен ни учи: “Лошо е онова решение, което не може да се промени”. Нашите здравни политици не дават никакви сигнали, че досегашният път трябва да оцени или преоцени. Няма, така да се каже и ретроспективна стратегия. Ето ви любопитен пример - за шест години след приемането му Законът за здравно осигуряване е променян 27 пъти, достатъчен повод за хаос в системата.

Вече толкова години след началото на промяната в здравеопазването ние нямаме официална и компетентна, критична и отговорна здравно-политическа оценка на резултатите от случилото се в здравеопазването. Нямаме и изходната информация за подобна оценка. Изумителен е фактът, че вече повече от пет години след раждането на ОПЛ няма официално публикувана информация за неговата дейност и изобщо за извънболничната помощ.
Нуждата от стратегическа преоценка на здравната реформа е повече от очевидна.

Достатъчно ясен сигнал в тази насока още през 2004 година даде държавният глава Г. Първанов, според който днешните здравни проблеми на българина се дължат на сгрешения модел, на начина и темпото на стартирането и провеждането на здравната реформа. Достатъчно категорично е становището на Г. Първанов: “През 1998 г. българското общество бе хвърлено в един непредвидим и необмислен процес на здравни промени “на всяка цена”, който не можеше да не роди днешните трудно обясними форми и явления”. Очаква се реакцията на експертите и на здравните политици на този сигнал.

Стратегическата неефективност е по-фатална от оперативната неефективност, тъй като последната може да бъде коригирана текущо, т.е оперативно. Стратегическата неефективност не може да бъде коригирана оперативно, тя изисква СТРАТЕГИЧЕСКА ПРОМЯНА, което е равнозначно на нова стратегия.

Но днешните наши здравни мениджъри са пленници на стратегията за оцеляване, на принудата за решаване проблемите “на парче”. А точно това блокира стилът на ефективния стратегически мениджмънт.

Често се твърди, че здравната реформа е необратим процес и оттук всяка критична бележка по неин адрес може да ви причисли към противниците на здравната реформа. Да, необходимостта от здравна реформа е безспорна и тя наистина е необратим процес - спорно е обаче какъв е процесът, каква е посоката и вътрешното съдържание на промяната в здравеопазването, какъв е нейният ефект за здравето на нацията.

Все повече и за експертите, и за не експертите става ясно, че най-тежкият дефицит на нашата здравна реформа от момента на нейното зараждане до днес е стратегическият мениджмънт, липсата на ясни концепции и прогнози за дългосрочните цели, за баланса на средствата на промяната, за шансовете и рисковете и за социалния ефект.

Ентусиасткият подход и прибързаността, диктатът на груповите и секторните интереси, краткосрочното тясно оперативно мислене, съчетани с лаическа безотговорност към бъдещото здраве на нацията се оказаха главните бариери пред стратегическия мениджмънт на промяната в здравеопазването.

При тежки диагнози се налагат тежки лечебни методи и главно хирургически. Диагнозата на нашата здравна реформа е наистина тежка - стратегическа неефективност. За съжаление тя изисква хирургическа намеса - в преследваните цели, в здравното законодателство, в установените структури. Безкрайните интервюта и беседи на самозвани експерти в медиите само отлагат лечебния процес и влошават прогнозата. Нужна е компетентна, категорична и ефективна намеса в самия процес на здравната реформа, насочен към нейното оздравяване. Нужно е нейното стратегическо лечение с участие на самото общество, чрез широк политически, експертен и обществен дебат.

Симптоми на стратегическа неефективност

• Мъгляви и не приоритетно подредени цели

• Средствата изместват целите

• Стил на краткосрочно оперативно (затворено) мислене

• Дистанциране от експертите при стратегически решения

• Без избор на алтернативи

• Без виждане на очаквани резултати

• Без виждане на рискове

• Неадекватна организационна структура (“стратегията определя структурата”)

• Дублиране и раздробяване на функции

• Елементарно администриране без мотивация за промяна (фокус към принудата)

• Напрегнат климат, конфликт между формална и неформална структура

 

---

Адрес за кореспонденция:
Проф. д-р В. Борисов,
Факултет по Обществено здраве, Медицински университет - София
1227 София; ул. Бяло море № 8, етаж IV.